Защо търсиш живота в книгите,
нима с тях ще можеш да се утешиш?
Тяло, покрито с невинността на дрехите,
няма сърце, знай, ти пак и пак грешиш.
Бил ли си, бил ли си, ти кажи,
под изтощените нощни светлини?
Търсил ли си света в тъмнината,
топлещ се с надеждата,
копнеещ за ярките утринни лъчи?
В какво се превърна така този свят,
дори и в пустинята заваля сняг.
Вярата, изпуснала своя последен влак,
гордостта остана в далечния бряг.
Научихме се да четем, но защо ли,
като прочетените думи си отиват от мислите и мечтите?
И пак нищожни, и пак изстрадали,
зажадняли пием от отровата на сълзите.
Човек бил, човек се родил,
а човеци същност няма.
Изхвърлени сърца, късче по късче образът на добротата се затрил,
погуби се всичко в самотата на тази бездънна яма.
Живот живеем, ала само на думи,
смеем ли се, то е от съжаление.
Царе, царици станали с корони,
но далеч останали са от Божието спасение.
Боже, сега те търся в безбройните тъжни лица,
ала не откривам нищо.
Душа до душа замряла,
сърцето с греха се е завило.
Нима се изтри от лицата ни ти, Боже,
лутащи се сенки вървим все към тъмнина?
Ще можем ли, ще можем ли някога да видим и ние
онази светло изгряла бъднина?
Прости ми сега ти, Боже,
ако с тези редове аз греша.
Родихме се, като хора живяхме,
ала дали като хора ще си отидем ние от света?
Милан Милев
13.07.2011
© Милан Милев Todos los derechos reservados