Защо търсиш живота в книгите,

нима  с тях ще можеш да се утешиш?

Тяло, покрито с невинността на дрехите,

няма сърце, знай, ти пак и пак грешиш.

Бил ли си, бил ли си, ти кажи,

под  изтощените нощни светлини?

Търсил ли си света в тъмнината,

топлещ се с надеждата,

копнеещ за ярките утринни лъчи?

В какво се превърна  така този свят,

дори и в пустинята заваля сняг.

Вярата, изпуснала своя последен влак,

гордостта остана в далечния бряг.

Научихме се да четем, но защо ли,

като прочетените думи си отиват от мислите и мечтите?

И пак нищожни, и пак изстрадали,

зажадняли пием от отровата на сълзите.

Човек бил, човек се родил,

а човеци същност няма.

Изхвърлени сърца, късче по късче образът на добротата се затрил,

погуби се всичко в самотата на тази бездънна яма.

Живот живеем, ала само на думи,

смеем ли се, то е от съжаление.

Царе, царици станали с корони,

но далеч останали са от Божието спасение.

Боже, сега те търся в безбройните тъжни лица,

ала не откривам нищо.

Душа до душа замряла,

сърцето с греха се е завило.

Нима се изтри от лицата ни ти, Боже,

лутащи се сенки вървим все към тъмнина?

Ще можем ли, ще можем ли някога да видим и ние

онази светло изгряла бъднина?

Прости ми сега ти, Боже,

ако с тези редове аз греша.

Родихме се, като хора живяхме,

ала  дали като хора ще си отидем ние от света?

Милан Милев

13.07.2011