Щом имам теб, не ми е нужен Рай...

Ненормален свят

с изкривени представи

и изгубени сълзи и смях.

В този примитивен ад

сред чувства най-дребнави

се роди, недокосната от тях,

една любов красива, нежна,

все още детска и неопетнена,

но обречена от началото на смърт.

Две сърца тъй млади тя повежда

по пътека дълга, камениста, забранена,

по която мъртви гласове шептят:

„Вървете си и всичко забравете,

две млади, глупави сърца,

тъй безумно заслепени от любов.”

Двама крачат и не слушат гласовете,

и не гледат мъртвите лица,

в тях трепти повтарян зов.

От душите е изтръгнат този зов,

безмълвно вплел се е в тях

и се повтаря монотонно до безкрай.

„Моя сладка и обречена любов,

може ли, тъй чиста, пак да бъдеш грях?

Щом имам теб, не ми е нужен Рай…”