Знам, че мразиш поезия. За наказание, 

 пиша ти 101-вия стих, само за теб, 

 да ти разкажа за своето тъмно безвремие, 

 за да ти напомня какво ми отне.

Мълчанието ти така ме е завило,
в одежда от изкоренени истини,
в полифонията на беззвучието
си спомням колко беше истинско.

По таваните на разума ми се търкалят прашни топки 
и се спъвам доста често в тях,
всеки път, когато се опитвам да проходя,
но с ампутираната си душа така и не успях.

Понякога сънувам, че съм боса, на поляна,
чиято трева е от синя коприна 
и нежно се слива с небето,
което с цвета на очите ти прави бездната синя.

Плета си корона от клони,
изсъхнали, недокосвани от слънчеви лъчи,
и всяка тресчица, която се отрони,
ми напомня как от мен си късаше и ти.

Сиво е, черно е, само синьо е третият цвят,
но така ме боли да го гледам,
в портрети на призрачни святости
рисувам си синя трагедия.