След 20 години...

Морето и до днес не остаряло

посреща ни сега на своя бряг

и мисля си: тук Времето е спряло,

а имам обяснение и как –

понеже и брегът си е все същия,

и о́ще млади двамата сме с теб,

и пак си ти божествена, а всъщност

и той, Животът, още е напред...

И Вятърът е същият, и птиците,

прибоя влюбен в стръмната скала

и Любовта спасена във зениците:

след двадесет години тук дошла...

Стоим, сами не вярващи на чудото,

което да ни срещне днес избра,

но може би преди да те целуна

ми трябва пак кураж да събера...

... А някога на този бряг пустинен

не пусках дълго твоята ръка

и сам не вярвах, че ще се разминем

и то от глупост... Просто ей така,

понеже не  успях да те целуна

(без опит бях в любовната игра!...),

но влюбена трептеше като струна

Душата ми... Ти как не я разбра!?...

Макар и вещ (натрупал опит це́нен)

в любов красива с толкова Жени,

от оня страх отново съм обсебен:

„Дано да ме целунеш първа ти!...”

 ...Едва тогава дрехите ненужни

от себе си спонтанно ще свалим

и във водите синьо-теменужни

възбудената плът ще охладим...

А Вятърът ще бъде ням свидетел

на тая съкровена голота́ –

на Времето натрупаната пепел

когато падне в морската вода...

И след това полегнали в прибоя

разбиващ се в крайбрежната скала,

за първи път ще те усетя моя

в затихващия ритъм на Страстта!...

И всичките пропуснати години

(във опит плах сега да съберем)

ще минат  покрай нас неуловими:

без спомен, без идея, без проблем,

че преживяхме двадесет години

в един такъв – обезлюбовен свят –

с жени, с мъже, със чужди и с роднини,

а оцеляхме просто на инат...

И знам, че вече няма да те пусна

на Любовта ти тръпката узнал,

защото проумях как губиш чувствата,

които: и за миг си премълчал!...

А край брега израстнали тревите

(до глезените ни в ония дни)

сега се извисяват над главите

и Вятърът ги стеле на вълни

и те ще са възглаве и постеля,

когато в Любовта се уморим,

та нищо занапред да не разделя

телата ни... Дори когато спим...

12.09.2010.