Ден без него...
Няма...
Не е наречен
А нали уж словото било сътворяващото случване
Дори на онези скучни безлюобовни делници…
От безпризорен вой на жлъчно мъничко сираче
Се спасих…
От раздраните крила на водно конче се
Откъснах и създадох в моите клепачи
Онзи пръв зародиш… дето почва със спазми под лъжичката…
Като игленик вър формата на зайче…
С кървави очи
от непрестанното докосващо убождане някъде дълбоко
В теб…
Или като онова кафе по време то на трафика…
Дето дори подсладителите не го правят сладостно до
Утринност…
И случване на тебе в мене…
С онази мечта да ме събуждат със сладко от смокини и ликьор
в синя спалня разлюляна като октомври и море…
със послевкус на сладка болка…
Кафето е наркоза… беладона за успокоени нерви
Разговор напоен до индигово с устни от жестокост разкървавени…
Е можело значи да се живее без да се диша…
© Анна-Мария Николаева Todos los derechos reservados