след края

Ден без него...

Няма...

Не е наречен

А нали уж словото било сътворяващото случване

Дори на онези скучни безлюобовни делници…

От безпризорен вой на жлъчно мъничко сираче

Се спасих…

От раздраните крила на водно конче се

Откъснах и създадох в моите клепачи

Онзи пръв зародиш… дето почва със спазми под лъжичката…

Като игленик вър формата на зайче…

С кървави очи

от непрестанното докосващо убождане някъде дълбоко

В теб…

Или като онова кафе по време то на трафика…

Дето дори подсладителите не го правят сладостно до

Утринност…

И случване на тебе в мене…

С онази мечта да ме събуждат със сладко от смокини и ликьор

в  синя спалня разлюляна като октомври и море…

със послевкус на сладка болка…

Кафето е наркоза… беладона за успокоени нерви

Разговор напоен до индигово с устни от жестокост разкървавени…

Е можело значи да се живее без да се диша…