В метрото, във вагоните са седнали

пласирали сe граждани на път,

а правите завиждат за коленете

загатващи за бяла, сочна плът.

Сам търси погледът богоизбрано

красивото девическо лице,

навярно озарено в утро ранно

от спомен за любимото момче.

Отмества се и връща – все към него!

Момичето вглъбено си седи.

Усеща погледа, съзира бегло

стареещ лик с прошарени коси.

И както аз, невинно най-възможно,

се радвах, втренчен в нея, замечтан,

създанието, ставайки, предложи:

– Елате и седнете! – с възглас прям.

– О, не! Не ставай, моето момиче,

аз скоро слизам! – влизам бързо в час.

Отместих поглед. Слязох и затичах –

от себе си в перона бягах аз.