И ето - днес отново те видях,

твоята усмивка ме зарадва.

В прегръдките ти топли пак се скрих,

сляха се наш’те силуети два.

Гледаше ме тъй любящо влюбен,

а аз стопих се като късен сняг.

Пожелах си мигът да не свършва

или пък да го изживеем пак.

И ето – нямат равни твоите целувки,

меките ти устни, нежната ти кожа.

За този миг единствен съм готова

дори живота си на карта да заложа.

Но е време вече да си тръгвам,

а тъй студено-мрачно е във къщи.

Влизам в тихата си стая и прегръщам

пак същите мъгли, едни и същи.