Твоето лице ярко в облаци блести,
тъй недостижимо за болното сърце.
А аз летя. Но когато душата залъгана крещи,
крилатите лъжи докосват твоето лице,
а небето черно пак разпръсква мрак над мен.
О, защо твоят образ е плач жесток
и от красотата ти съм аз в клетка заледен?
Блян във нашите очи скитащ се без звук.
И пак в дъжда аз със моята тъга,
приютен от сянката на спомена сломен,
лежа, ранен в локва от сълзите на кървавата самота
и умиращ той изчезва без дом пленен. ...