Твоето лице ярко в облаци блести,

тъй недостижимо за болното сърце.

А аз летя. Но когато душата залъгана крещи,

крилатите лъжи докосват твоето лице,

а небето черно пак разпръсква мрак над мен.

О, защо твоят образ е плач жесток

и от красотата ти съм аз в клетка заледен?

Блян във нашите очи скитащ се без звук.

И пак в дъжда аз със моята тъга,

приютен от сянката на спомена сломен,

лежа, ранен в локва от сълзите на кървавата самота

и умиращ той изчезва без дом пленен.

Във бурята на моето бездомие лутам се в скръбта,

защото докосвам недокосната от мен мечта.