Спомен (на мама)
Спомен
на мама...
Стоя под сянката на ореха отвън
и мисля за живота си и хубав, и несретен,
а споменът изплува като летен сън,
прекъсна пролетната птича песен.
Аз спомних си, че ти научи ме да пиша
за чувствата, които ми тежат;
че ти избърсваше сълзите, дето бликат
от душата на наивната ми детска скръб.
И спомних си, че ти до мене беше,
когато исках аз сама да страдам:
ти знаеше - товарът ми тежеше
и дарба имаше по малко да го разтоварваш.
Усмивката ти, мамо, няма да забравя;
усмивка, зад която сълзите опита ти да скриеш...
Със нея път в живота аз ще си проправя
и някой ден, когато за пореден път отпиеш
от кристалната си чаша с бяло вино
и почувстваш колко много си ми нужна,
извикай ме:
аз очите си неволно ще затворя
и през стотици километри пак ще те прегърна,
за да ми вдъхнеш ти от радостта си и покоя,
които бликаха от теб в деня, когато аз си тръгнах...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
