Спомен от пътеката

Ти не вярваш, че косите ми помнят дъха ти като нежен полъх на топлия южен вятър. В ръцете ми се сгушиха твоите пръсти в очите ти огън, в сърцето ми театър. Ти не вярваш, че краката ми помнят пътека, по която сме спирали с теб да помълчим. Душата ми бе от памука, много по-лека колко малко ни трябваше да си простим. Аз не вярвам, че ще успеем отново да бъдем огън и страст в едно. Спокойно, ясно е, аз съм виновен, сега разбрах, какво е любов.