Ти не вярваш, че косите ми помнят дъха ти като нежен полъх на топлия южен вятър. В ръцете ми се сгушиха твоите пръсти в очите ти огън, в сърцето ми театър. Ти не вярваш, че краката ми помнят пътека, по която сме спирали с теб да помълчим. Душата ми бе от памука, много по-лека колко малко ни трябваше да си простим. Аз не вярвам, че ще успеем отново да бъдем огън и страст в едно. Спокойно, ясно е, аз съм виновен, сега разбрах, какво е любов.
© Явор Перфанов All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
