СПОМЕНИ

Дните минаха. Дойде есента.

Забравих любовта,

горяла в нашите сърца.

Разкъсаната ми душа прости

и те погребах завинаги.

Остана само празнината

и тъжната усмивка в мрака,

радвайки се на факта, че още си жив.

И поривът на болката, до скоро смъртоносен, див,

сега едва напомня ми за дните с теб.

Но устните ми вече са от лед.

Сърцето ми сякаш е замряло,

отдадено на теб изцяло,

упорито вкопчило се в твоя лик,

спирам напиращия вик.

Не съм забравила очите ти,

все още чувам гласа ти,

твоят аромат лежи в леглото ми,

снимките висят насред  стаята  ми.

Не съм забравила самия теб.

Само чувствата, горяли в мен.

И уверенията, че съм единствена.

Погледни студената луна.

И тя живее сама.

И нея  виждам само през нощта.

Както теб, сега единствено в съня.

А аз искам да сме заедно в деня,

сега  студен и мрачен.

Копнея да чуя смеха ти заразен

и на устните с усмивка

с тебе да се свия под топлата завивка.

После, без да ме будиш,

да отидеш да се учиш.

А отворех ли очи,

да видя в твойте как слънцето блести,

от дългия ден уморен,

да се свиеш пак до мен.

И отпуснал глава,

да гледаш през прозореца

как слънцето залязва,

а в огледалото червената му глава се отразява.

Всичко бе изтъкано от златисто-розова омара

и съпровождаше ни музиката от твоята китара...

Сега стаята е пуста, всичко е обгърнато от сивата мъгла,

а навън, по дърветата, полепна студената слана.

Университетът се оказа тя -

Моята най-добра приятелка.

Всичко бе заблуда и лъжи,

а мен все още ме боли,

макар че всико бе прекрасен сън,

от него се събудих не със звън,

а със сирена на разбитото сърце

и плачех дълго аз на колене,

свела глава, молеща всички богове,

но те останаха безмълвни пред молбите,

както и ти - и не се трогна от  сълзите.

Повече не ще се моля.

Научих се сама да се боря.

Свикнах без теб да живея.

Отново се смея.

Без тебе няма да умра.

Няма втори път да опитвам  вечно да заспя.

Знай, един ден сланцето ще изгрее от друга страна

и няма винаги да съм сама,

но ти, понеже така си умееш,

в лъжи и заблуди живееш.

Един ден, когато ти останеш сам

и свел глава от скръб и срам,

минеш ли през моята врата,

аз ще те спра и ще ти дам ръка.

Защото сбъдна най-смелите ми мечти.

Зимните превърна в летни дни.

Накара ме да вярвам в чудеса.

Показа ми колко може и красив да е света.

Но всичко има своя край, нали?

Казахте ми го и тя, и ти.

Казвам го и аз.

Наште летни дни

отидоха си завинаги.

Благодаря, че ме научи да мълча,

но сега няма да се примиря.

Ще се боря този път докрай

за истинска любов и ще открия рай.

Няма да сгреша.

И, обещавам ти, щастлива ще умра.