3 jun 2008, 8:57

Среднощни размисли

896 0 2
 

Среднощни размисли

 

 

Очи затварям,

ти докосваш ме.

Изтръпвам цялата

от сладостно опиянение.

Дори и мисълта,

че си до мене,

ме влудява.

Аз чувствам, че живея,

от твоя дъх отпила

дарена съм със нова сила.

И сякаш мога чудеса да правя:

когато съм със тебе,

аз съм силна!

         Всичко мога!

                   Аз живея!

 

Но в миг се сепвам

и реалността

ме блъска в бездна.

Дали наистина живея?

Дали изобщо съществувам?

Защо ли,

вместо в твоите прегръдки,

сама в леглото си

се мъча да заспя?

А ти къде си:

тука на земята

или във друго измерение?

И кой си всъщност:

моето голямо наказание

или пък моето спасение -

       единствената,

             най-голямата любов?

Нима съм чак такава

                            грешница,

че съм осъдена

така да страдам?

Защо ли трябва да се блъскам

                                 в стени,

между реалност и мечти?

Не може ли да стъпя

                              на земята

и да живея по човешки?

И докога единсвено

ще плащам

за свои и за чужди грешки?

 

 

Аз искам да крещя

и всички да събудя,

да викам,

колкото ми глас държи:

"Спасете ме! Та аз съм луда!

Спасете ме от моите мечти!"

За мене той е всичко,

без него не живея.

И по-добре да ме убие,

отколкото да ме държи

                             далече...

 

Но нямам сили

думичка да кажа.

Отпускам се безпомощна

                    в нощта...

Аз бих била щастлива,

ако можех,

поне да се преборя

                      със съня

и там наистина

да бъда с този,

който толкова обичам...

 

Но вместо сън,

унася ме опиянение:

докосваш ме,

        целуваш ме,

               изгаряш ме...

И ставам пепел...

A после - стряскам се

и съм  в леглото си

                              сама...

 

Бих искала

със тебе да живея

или пък просто

                   да умра...

 

 

                              09.08.1995 г.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Таня Иванова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • хубаво написано...по човешки тъжно...
    но виждам, че се усмихваш...хубаво е.
    с обич, Таня.
  • "Защо ли трябва да се блъскам

    в стени,
    между реалност и мечти?

    Не може ли да стъпя

    на земята
    и да живея по човешки?"

    Тери, ти сигурно отдавна вече си преодоляла този период на главоблъскане между реалност и мечти, и си намерила истинското щастие!Поздрав за стиха, който те кара да се замислиш...!

Selección del editor

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...