Среднощни размисли
Очи затварям,
ти докосваш ме.
Изтръпвам цялата
от сладостно опиянение.
Дори и мисълта,
че си до мене,
ме влудява.
Аз чувствам, че живея,
от твоя дъх отпила
дарена съм със нова сила.
И сякаш мога чудеса да правя:
когато съм със тебе,
аз съм силна!
Всичко мога!
Аз живея!
Но в миг се сепвам
и реалността
ме блъска в бездна.
Дали наистина живея?
Дали изобщо съществувам?
Защо ли,
вместо в твоите прегръдки,
сама в леглото си
се мъча да заспя?
А ти къде си:
тука на земята
или във друго измерение?
И кой си всъщност:
моето голямо наказание
или пък моето спасение -
единствената,
най-голямата любов?
Нима съм чак такава
грешница,
че съм осъдена
така да страдам?
Защо ли трябва да се блъскам
в стени,
между реалност и мечти?
Не може ли да стъпя
на земята
и да живея по човешки?
И докога единсвено
ще плащам
за свои и за чужди грешки?
Аз искам да крещя
и всички да събудя,
да викам,
колкото ми глас държи:
"Спасете ме! Та аз съм луда!
Спасете ме от моите мечти!"
За мене той е всичко,
без него не живея.
И по-добре да ме убие,
отколкото да ме държи
далече...
Но нямам сили
думичка да кажа.
Отпускам се безпомощна
в нощта...
Аз бих била щастлива,
ако можех,
поне да се преборя
със съня
и там наистина
да бъда с този,
който толкова обичам...
Но вместо сън,
унася ме опиянение:
докосваш ме,
целуваш ме,
изгаряш ме...
И ставам пепел...
A после - стряскам се
и съм в леглото си
сама...
Бих искала
със тебе да живея
или пък просто
да умра...
09.08.1995 г.
© Таня Иванова Todos los derechos reservados
но виждам, че се усмихваш...хубаво е.
с обич, Таня.