Jun 3, 2008, 8:57 AM

Среднощни размисли

  Poetry » Love
892 0 2
 

Среднощни размисли

 

 

Очи затварям,

ти докосваш ме.

Изтръпвам цялата

от сладостно опиянение.

Дори и мисълта,

че си до мене,

ме влудява.

Аз чувствам, че живея,

от твоя дъх отпила

дарена съм със нова сила.

И сякаш мога чудеса да правя:

когато съм със тебе,

аз съм силна!

         Всичко мога!

                   Аз живея!

 

Но в миг се сепвам

и реалността

ме блъска в бездна.

Дали наистина живея?

Дали изобщо съществувам?

Защо ли,

вместо в твоите прегръдки,

сама в леглото си

се мъча да заспя?

А ти къде си:

тука на земята

или във друго измерение?

И кой си всъщност:

моето голямо наказание

или пък моето спасение -

       единствената,

             най-голямата любов?

Нима съм чак такава

                            грешница,

че съм осъдена

така да страдам?

Защо ли трябва да се блъскам

                                 в стени,

между реалност и мечти?

Не може ли да стъпя

                              на земята

и да живея по човешки?

И докога единсвено

ще плащам

за свои и за чужди грешки?

 

 

Аз искам да крещя

и всички да събудя,

да викам,

колкото ми глас държи:

"Спасете ме! Та аз съм луда!

Спасете ме от моите мечти!"

За мене той е всичко,

без него не живея.

И по-добре да ме убие,

отколкото да ме държи

                             далече...

 

Но нямам сили

думичка да кажа.

Отпускам се безпомощна

                    в нощта...

Аз бих била щастлива,

ако можех,

поне да се преборя

                      със съня

и там наистина

да бъда с този,

който толкова обичам...

 

Но вместо сън,

унася ме опиянение:

докосваш ме,

        целуваш ме,

               изгаряш ме...

И ставам пепел...

A после - стряскам се

и съм  в леглото си

                              сама...

 

Бих искала

със тебе да живея

или пък просто

                   да умра...

 

 

                              09.08.1995 г.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Таня Иванова All rights reserved.

Comments

Comments

  • хубаво написано...по човешки тъжно...
    но виждам, че се усмихваш...хубаво е.
    с обич, Таня.
  • "Защо ли трябва да се блъскам

    в стени,
    между реалност и мечти?

    Не може ли да стъпя

    на земята
    и да живея по човешки?"

    Тери, ти сигурно отдавна вече си преодоляла този период на главоблъскане между реалност и мечти, и си намерила истинското щастие!Поздрав за стиха, който те кара да се замислиш...!

Editor's choice

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...