Среднощно сияние

"Навън е непрогледна мрачина..."

... когато се събудиш в тъмна нощ,

от лунното сияние лазурно,

приказна мечта, сбъднато желание,

мислиш си - те са там - звездите чудни,

чакат само твоя зов...

Но изведнъж разбираш - това е само блян...

оказваш се напълно сам в небесната тъма,

разбираш - там няма никого сега...

потъваш в мисли, унес от тъга...

нощта превръща се в безкрай, изчезва мигом онзи рай...

Трудно е да осъзнаеш повика на сенките,

не можеш, вече спираш да мечтаеш.

Усещаш само полъха на мрака, страха и хладината.

Няма го вече слънцето, мислиш си, отиде си завинаги...

Като малка птичка, изчезнала в гората...

Като нежен ангел, отлетял към небесата...

Търсиш светлинка, лъч надежда, но уви...

Изведнъж съзираш малка, приказна пътека...

Мислиш си - "няма вече хлад, отиде си страхът"...

Но пътеката осеяна е с цветята на нощта -

черни рози, символът на мрака... и накъде сега?

И въпреки това, продължаваш все така...

Сляпо вярваш в чудеса...

Пътят влече те - тръгни, върви със своята съдба!

Нежен полъх на роса, лек ветрец зове те -

ела, тук е твоята мечта !

Ангелски глас нашепва ти в ухото тихо -

"Не бой се, няма вече тук тъга!"

Минаваш през арка от цветя, от същите онези, цветята на мрака,

но вече не изпитваш страх... само диво опиянение от светлина...

Грейва нещо в този миг в твоята душа - искрица от лъча...

Изведнъж съзираш чудно езеро - кристално чисто е то,

отразява само лунната тъма...

Поглеждаш се, но сякаш не съзираш  никого...

"Изворът на съвършенство е това" - нашепват ангелски слова...

"Тук не можеш се видя... "

Изпадаш в унес от тъга, обвива те непрогледна мрачина...

Какво ще правиш ти сега?

Не разбираш - дали в сън се ти намираш?

Рухваш на съвършената земя, горко скърбящ зарад таз съдба...

Питаш се - "И накъде сега?"...

Изведнъж усещаш странна хладина... а тайната земя...

Сега съзираш - няма я!...

А навън е непрогледната тъма...