Между облачета две дъждовни
юни запали любовна искра.
Загърмя и дъжд заромо̀ли,
после спря и изви се дъга.
Под тази люлка небесна,
под късата сянка на дългия ден,
превива снага многодетна
черешата в двора зелен.
Ниже мъниста червени
до най-високите клони.
Всяко от тях е зрънце безценно,
не го заменям за шепа бонбони!
Бонбони ли? Погледна ме смешно
през оградата босоного дете.
С очи като ранни череши,
на ушите закачило по две.
Под люлката от дъгата небесна
познах го… Не беше мираж.
Боже! Каква среща чудесна!
Не вярвате, но това… бях аз!
„Добре съм!“- тихо прошепнах
и смирено наведох глава…
И сега нося рани от падане,
но вече ги превързвам сама.
И ставам, и тръгвам. По-мъдра вече!
Състезавам се единствено с мен.
Понякога спирам под тази череша.
за кратка почивка в дългия ден.
© Даниела Виткова Todos los derechos reservados