На тези дървени и счупени седалки,
в този стар, забравен киносалон,
когато бяхме толкова невинни, малки,
намирахме в киното мечтан подслон.

Чоплехме фъстъци и солени семки,
прехласнати в квадрата на екрана,
по лицата ни с трептящи светлосенки
отразяваше се кинолентата надрана.

Слушахме как на салона в мрака,
сред тишината на кадрите начални,
кинолентата започваше да трака,
със звуци, красиво печални.

След това музиката се разливаше
и се пренасяхме в далечен свят,
реалност и илюзия се сливаше
на Чаплин в черно-белия цвят.

Понякога лентата се скъсваше
и филмът спираше за миг,
тогава салонът се пръсваше
от радостта на детския вик.

А когато филмът приключваше
и угасваше прожекционния плам,
сякаш нещо тъжно се случваше
и всеки оставаше в киното сам.

Защото разбираше, че се връща,
че реалността го зове обратно,
че киното е като родна къща,
която ще напусне безвъзвратно.