Празнотата е толкова дяволски плашеща,
а с нея отново на ‘’Ти” проговарям
и цената на думата страдаща,
аз отново покорно разплащам.
И стените убийствено тесни,
сивотата им пак ме премазва
и леглото отново е празно,
тишината крещи и досажда.
Шумове, изпълнени с живот,
далеч, зад прозорците се прокрадват,
като гарги предричащи зло,
с черна кърпа сърцето забрадват.
Светлината е мъртвешки мрачна,
тя открива бледи сенки и лица,
а ръцете озарени в тъмнината,
пак треперят от ледена самота…
© Едно момиче Todos los derechos reservados