Стената е безмилостно висока -
краката ми се гънат уморени
нагоре, а пък всъщност без посока,
към бездната на свършващото време.
Пълзя и отброявам стъпалата,
останали зад мен, но бури прашни
ме удрят във очите и в мъглата
загубвам видимост. И ми е страшно.
Но пак вървя, а стълбите се клатят.
Но нищо, казват – лесното е вредно.
Понякога разсейва се мъглата –
тогава, не дай Боже, да прогледна - ...