Разбирането, както винаги, мълчеше.

Болеше го глава от простотията.

И само господ знае колко го болеше,

разфибрено, нагазило помията...

Започна да я нищи, да я мрази,

задавено от пустата ненавист.

Напсува я, осъди я, че лази,

Но - стоп... Усети лека завист.

Така, осъждайки, и себе си нацапа,

направи своя нейната гангрена,

от грешната паничка взе да лапа,

затърси бой в нечестната арена.

Загуби само с удари под кръста.

Какво ли друго чакаше да види?

Лукавостта я правеше чевръста -

и в подли помисли, и в зли обиди.

Най-търсена утеха срещна в мъката,

но толкоз черно тя дори не знаеше,

пред тази гнус фиаското, разлъката,

че даже и смъртта добре ухаеше.

Разбирането, както винаги, мълчеше,

но беше друга вече тишината.

От грешката си бъдеще твореше,

простило си най-злия грях... Вината...