-От какво най-много те е страх?
-От това да ме забравят!
От това да запее монах, 
а те нищо да не правят...

Ще бъдат ли тъжни въобще? 
Една сълза дали ще има? 
Или пък не? 
Дали ще дойдат поне трима?

Страх ме е, че ще си отида, 
и няма за себе си да припомням. 
Ами ако споменът се зазида?
То и аз глупости трудно запомням...

Страх ме е че, не оставих следа, 
не направих нищо значимо, 
дано поне от мен няма вреда, 
да кажем, че и това е незаменимо!

От това се страхувам, 
не искам да бъда само прах,
но май няма смисъл да го умувам
на време като не се старах...

-Тогава започваме! -смъртта прошепна.
Душата бавно загасна, 
а сърцето за последно потрепна.
И край! Свърши агонията ужасна...