-От какво най-много те е страх?
-От това да ме забравят!
От това да запее монах,
а те нищо да не правят...
Ще бъдат ли тъжни въобще?
Една сълза дали ще има?
Или пък не?
Дали ще дойдат поне трима?
Страх ме е, че ще си отида,
и няма за себе си да припомням.
Ами ако споменът се зазида?
То и аз глупости трудно запомням...
Страх ме е че, не оставих следа,
не направих нищо значимо,
дано поне от мен няма вреда,
да кажем, че и това е незаменимо!
От това се страхувам,
не искам да бъда само прах,
но май няма смисъл да го умувам
на време като не се старах...
-Тогава започваме! -смъртта прошепна.
Душата бавно загасна,
а сърцето за последно потрепна.
И край! Свърши агонията ужасна...
© Ева Илиева Всички права запазени