Той влиза бос в отломките на дните,
не носи щит - ръцете изморени са,
в гърдите пази стъпките на воини -
напомнящи за минали дуели.
- Поспри се, страннико, че закъснял
светът за вярата е - шепне му
животът - под нозете окован,
догонващ всеки вик на времето.
Отдавна руини е крепостта
и вече само ехо е гласът му,
но той не свежда, отмалял, глава,
и не в молитва вплетени са пръстите, ...