Пиша живот, дълго го  пиша.

Във неведоми дири се взирам

 и навързвам нишка след нишка.

А той извисява  скеле на  вишка

надолу към дълбините,

 защото е вечен, пътуващ айсберг.

 Мама, дъщеря ми и нейната дъщеря

са моите  три  пъртини от красота.

Три витлеемски звезди,

които вещаят неговата посока.

Пиша живот, дълго го пиша.

  Словото е  нежна клада,

върху която изгарям   сълзи.

Звук след звук и буква след буква

раждам стихове -

Купидони, които отстрелват стрели

към самотни и тихи сърца.  

В шарения пуловер на внучката

грее многоизмерната ми душа

и седемцветно се смеят мечтите ми.

И сякаш  Бог

ù разказва приказки чрез устата ми.

Един апликиран Флинстоун

дълго вя вратовръзка

върху блузата на малкото ми момиче

и  викаше: ”Яба даба ду-у!”...

Ех, тоя изумителен киносалон

с усмивки от старите ленти!

Бялата ми лястовица вие

гнездо от благословии,

а приятелите ми са острови,

към които  плавам.

Пиша живот, дълго го пиша...

Казват ми: ”Колко си красива!”

но аз мисля, че е само учтивост.

Е, не споря. Нещо може да е останало

от момичешката ми красота.

Но колко е?! Само троха.

Моята красота е скрита.

Тя е пещерата на Аладин.

Трябва да се изрекат тайните думи:

„Абракадабра сим салабим”

Пиша живот, дълго го пиша.

Ако ме срещнете върху някоя звезда,

не се чудете какво правя на нея.

Просто си чакам любовта.

Вече двадесет години я лелея,

а  колко още ще чакам, не зная.

Човешко е да помечтая.

Всеки си има лисица, овца и... ниша.

Пиша живот, страстно пиша...