И слънцето го няма тук. И дните ми са тъй студени.
Все уча се да бъда груб. А мога ли да съм хиена?
Очите ми са струя кръв. Две дяволски самотни бездни.
Боли ненужният ми дъх. Болят във мен и раните порезни.
А чудя се на своя Бог. Дори и пътят ми не е човешки.
Износих се във този брод. И кръста си безкрайно тежко.
И изходът е нейде там. Във вечните горещи сили.
Във смисъла на онзи плам. Във щрихите небесно синьо.
Щом слънцето го няма тук. И дните ми са тъй студени.
Аз моля те: - Не всявай смут. Душата ми е стрък Вселена!