Живяла неотдавна в нашата срана,

девойка със неземна чудна красота.

От Мъглен Злата всички я зовяли,

за нея и в страни далечни чак узнали.

Била набожна, праведна и благочестива,

възпитана от рано с вярата в Христа.

Сърцето и изгаряло със божи плам,

кръст златен Бог вградил от раждането там.

И знаело се още от сега, че не било и тайна,

тя за съпруг ще вземе праведен без замък.

Сърце за вярата горещо той да има,

делата му да са поведени от божи пламък.

Но над страната още тегнела прокоба,

да бъдем на поганците нечисти роби.

До свободата век оставал но била далеч,

надежда хората за нея губили са веч.

Поганец знатен зърнал Злата в ден проклет

и за жена я пожелал неверникът нечист.

Изпратил стражи да я отвлекат при него,

той Злата похитил, ала с позор не я покрил.

Жена тя да му стане вяра да смени я увещавал,

звезди той от небето да свали за нея обещавал.

Но не и не, като стомана твърда тя отсякла,

невяста аз ще бъда на Христа до край и всякак.

Джелатите извикал там негодникът веднага,

със бой да я склонят невеста негова да стане.

Тя устояла на побоя със стоманена снага,

а сетне Господ раните и излекувал до зарана.

И вече побеснял бесилото издигнал тоз мръсник,

провесили я, ала небесата нови сили дали.

Увиснала тя на бесилото тъй тихичко без вик,

душа от чиста светлинка в миг литнала към рая.