Лъкът опънат е почти докрай,
издаващ трепети във тишината
обичаш ли ме ти, признай...
или ме мамиш в опит за разплата
Косите ти пропукват тротоара,
картината е в драма украсена,
сърцето ти и трепет не издава,
ту тъжна си, ту весела... засмена.
Ту горда си, ту тиха и свенлива,
понякога крещиш като хазяйка...
ах, колко неприлично си красива
и как след всичко слагаш запетайка.
... а погледът ти... той е сянка,
закриляща ме в жарко време,
пред тебе сякаш съм като читанка,
която аз и ти единствено четеме.
Там... преди всички религии,
като жълта пчела в небеса
бих летял даже с тежки вериги,
за да кацна на две рамена.
Сякаш зрънце от слънцето идва
и погалва челото ми нежно...
а понякога толкоз ми стига
да се сгуша при тебе небрежно.
Да се стопля от твоята сянка,
да почувствам ръката ти кротка,
да целуна клепачите бавно
сякаш возим се в мъничка лодка.
И така да отплаваме тихо
без посока, течение... време,
а сърцето ти, питам се тайно,
толко обич дали ще поеме?
© Любослав Костов Todos los derechos reservados