Не движа гънки без капчица гориво
и гледам хората през рибешки очи,
но едно от тях е станало лениво,
застинало над спомена от сянката ти.
В бутилка те затворих с тапа, предпазливо
и спуках си сърцето с хиляди игли.
Помахах ти за сбогом тихо и учтиво,
и впуснах се в опасността на тихите игри.
Загубих. Сбърках. Слънцето е сиво
и стреля с тръни през надупчени стени.
Нощта със утрото еднакво е горчиво
и смисъла от чувствата ми не намираш ти.
© Георги Михайлов Todos los derechos reservados
„И една усмивка“
Нощта не трае никога без край
а има щом като го казвам
и щом като го потвърждавам
в завършека на всяка скръб един прозорец
един отворен осветен прозорец
и винаги по някоя мечта те чака будна
желание и глад които да задоволиш
изпълнено със чисти пориви сърце
протегната ръка отворена ръка
загрижени очи
един живот живота ти да сподели.
Пол Елюар
П.С.: „но“ в първият стих, няма ли да ти стои повече като „ала“