Няма ги безкрайностите вечни,
няма извънвъздушни сияния.
Няма съдби синьо преплетени,
няма сбъднати крехки мечтания.
Има сенки от сивкави реалности,
има спомени за смели пожелавания,
има еднообразни дни и баналности,
има яд за несбъднати сближавания.
Няма ангели с криле от звезди,
няма ги дори белите ни самодиви.
Няма нежноуханни, плахи мечти.
Няма го порива да бъдем щастливи.
Има срокове и разписания, и релси,
има мигове на отчаяние и злоба.
Има еднакви до болка траверси.
А влаковете те отвеждат в гроба.
И ни трябва нещо - да се хванем,
да не полетим във зиналата яма.
Търсим причини, за да останем.
И се молим горещо за промяна.
Влюбваме се силно и тревожно,
любовта е нашето тайно спасение.
Ала изтървем ли я, не можем
да повярваме вече в спасението.
Търпим трагедиите на дните,
редим в колекции неволите.
Събираме сълзите си в душите
и за помощ ни е срам да молим.
Не, няма ги безкрайностите вечни,
има мигове със гняв преситени.
Не няма в душите ни човечност -
има съмнения и въпросителни.
© Кали Пламенова Todos los derechos reservados
Никодиме, а не е ли валидно и обратното?! Света ни е огледален... и малко сбъркан.
Грета, надявам се поне за един, само за един на не бъде "все едно" и заради този един да успея да променя по-следващия ден.
Поздрави! Благодаря за коментарите.