Возим се двамата по маршрутната линия –

там, в полите на Витоша.

Леки усмивки тайно озаряват лицата ни,

а мисли за милувки завладяват сърцата ни.

Пламъкът бързо обхвана телата ни,

грехът бавно навлезе в душите ни

там, на отбивка край незнайния мост,

се отдаваме в танца, почти до забрава.

Протягаш към мен трепереща длан,

докосваш косите ми и обгръщаш ханша ми.

Радиото в колата свири някаква песен

и бавно се понасяме във ритъма весел.

Питаш за името ми и аз ти го казвам;

прошепваш в ухото ми как ме желаеш.

Взора обръщаш към заснежените върхове,

а после погледа сваляш и търсиш ми устните...

В този момент аз се събуждам –

отново заспала след нощната смяна.

Виждам, че сме и далече от Витоша,

а аз почти да си изпусна и спирката.

Ставам забързано и ти казвам да спреш –

спирачки натискаш, аз продължавам напред.

Сън ще останеш и блян ми бъди,

а аз ще си ида, и ти си ходи!!