Сънувах небето – къс синя безбрежност.
Протегнах ръка да докосна звездите.
Вълнуващ момент на прочувствена нежност.
Безкрая над мен припозна ми очите
и в тях се разля като приказна вечност.
Луната от мигли изплете пътека.
По нея вървях до онази далечност,
в която сърцето намира утеха,
в която мечтите пулсират с надежда.
Реалност ли? Сън ли? Небето говори.
И в мене духът в необята проглежда
и вижда живота зад тези простори.