Сънувах небето – къс синя безбрежност.
Протегнах ръка да докосна звездите.
Вълнуващ момент на прочувствена нежност.
Безкрая над мен припозна ми очите
и в тях се разля като приказна вечност.
Луната от мигли изплете пътека.
По нея вървях до онази далечност,
в която сърцето намира утеха,
в която мечтите пулсират с надежда.
Реалност ли? Сън ли? Небето говори.
И в мене духът в необята проглежда
и вижда живота зад тези простори.
© Ивелина Георгиева All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
