Сънувах небето – къс синя безбрежност.
Протегнах ръка да докосна звездите.
Вълнуващ момент на прочувствена нежност.
Безкрая над мен припозна ми очите
и в тях се разля като приказна вечност.
Луната от мигли изплете пътека.
По нея вървях до онази далечност,
в която сърцето намира утеха,
в която мечтите пулсират с надежда.
Реалност ли? Сън ли? Небето говори.
И в мене духът в необята проглежда
и вижда живота зад тези простори.
© Ивелина Георгиева All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
