Приятел, търся си сърце,
такова... истинско, човешко.
Мая Нарлиева
Сърце ли ми поиска? Откъде?
Да беше ми останало, бих дала.
Навярно те боли от празнотата.
Навън ли си? Дъждът е тъй студен,
и бързеят съвсем се е разкалял...
С какво ще продължиш сега нататък?
Ще трябва през плача си недоспал
на нощите по тънкото да стъпваш.
Да сгъваш календара обезлистен –
не лодка да са дните ти, а сал,
да слагаш на пробойните му кръпки,
откъснати от дългия ти писък.
Сърце ли ми поиска? Ех, и ти...
Изгубих го, сърцето си, отдавна.
Не виждаш ли – безритъмно се скитам.
А бих ти дала цялото. Почти.
Частица, на приятел да прощавам,
за себе си бих пазила на скрито.
© Петя Павлова Todos los derechos reservados