Там горе
                                (на П. Пенев)


Изпитваш ни там горе, от високото.
Годините прекрачва твоят стих.
Подвластно ли е времето, жестокото,
на погледа ти, устремен и тих?

Предлагаш ни там горе, от високото,
настръхнала амбиция и път,
а днешното заграбване, безокото,
остава ненаказано, без съд.

Когато се наливаха основите
и с ватенка заспиваше денят,
не вярвахте, че следващите, новите
строеното от вас ще променят.    

Не знаехте, че този дим в комините
ще трови бъдещите ви деца.
Възторжени, рисувахте картините
с копнеещи за нов живот лица.

С хармониката звучна по обектите
кофражите наливахте с любов.
Мечтаехте, чертаейки проектите.
Издигахте града на Димитров.

Без рози днес машините са стихнали
(отдавна ги предадохме за скрап)
и с хубавото утро не усмихнали,
колите ни пропадат трап след трап.

Онази дъщеря на бетонджията
остави здраве в същия завод..
Без смисъл и без средства коминджията
отказва се от правото на вот.    

Не в пот, а с бръчки днес лица угрижени
за къшей хляб се борят и не спят,
а бръчките - дълбоки, обездвижени,
търпят бездейно, и търпят, търпят …

Къде е онзи плам на синеблузите,
възторгът ви, младежкият копнеж?
Защо на нас се падна да нахлузите
руините от вашия растеж?    

Ще бъдем ли или ще се огъваме?
Ще следваме ли устрема ви жив?
Навярно в същи пречки ще се спъваме,
навярно хлябът пак ще е горчив …

Дали ще оскъднее празна вярата?
Дали ще поздравяваме града?
Дали, прекрачили безсрамно мярата,
ще се доказват нашите чеда?

Дали ще се усмихнем ведро с утрото?
Дали ще сбъднем своя идеал?
Кога ще превъзмогнем вносно лустрото?
Това ли ти ни беше предвещал?

Премерваш ни там горе, от високото
и бащински кроиш напред деня.
Надникваш през сърцето си, широкото,
към идните, що нас ще оценят...