Сгрешихме с тебе неведнъж,
но това не е молба за прошка.
Душата си аз искам да изчистя,
дано успея и дано е чиста твоята.

Радостта намерих в непознатите земи,
билетът ми обаче си остана двупосочен.
Но разбрах - светът е даже по-красив,
когато е по-малко чист и повечко порочен.

В непознати води не е трудно да се плува,
за минали морета те не знаят и не питат.
Време няма недостатъците да изплуват
и тревогата с щастието не се оплита.

Целувките по залез утрояват сладостта си,
топи се сладоледената топка на небето.
И облива го в разноцветни, фантастични багри,
благодаря ти, слънце мое, за което!

И макар нощта да крие всички тайни,
в сърцата ни съмненията спореха.
Любовта със сигурност можеше да бъде трайна,
ако влюбените за нея не си говореха.

Нарочно на слепци се правехме за всяка дума,
за всяко неизпълнимо обещание,
а всеки жест - до болка искрен, сякаш е последен,
гравирахме в нашето съзнание.

Но почервенява хоризонтът твърде бързо,
дали обичаш - него слабо го интересува.
Дланите изтръпват пак една в друга,
прескачат мислите, сърцата бият лудо.

Събуждам се и всичко покрай мене се размазва.
Не беше само сън, но какво, след като остана там.
Там, назад, където за пореден път се съмва,
а от мене изгревът докрай остава невидян.

Разбрахме, че отрова впила се е в нас.
И нищо преживяно не се връща.
Не може вече да е огън, па макар да е горял,
нима прахта и пепелта сега не са едно и също?