Терзание е дума нелюбима,

но явно, съпровождала ме цял живот.

Аз никога не търсех с нея рима

защото знаех, че не дава плод.

Но вече, дори стрехите се разплакаха,

уплашено си свиха рамене

и тъжни локви в улички протакаха

словесна и воняща кал над колене.

Ревяха в слабост старите магарета

и верни кучета дори, опашки свиха.

А в свирките летеше парата,

дъгите цветни, в сиво се извиха

от бледо слънце недокоснати,

изгубили надежда, цвят и воля.

Мъже ръмжаха в страх и троснато

по кръчми, за версии молеха.

Жени ги хокаха и плюеха страха им

навираха им старите клапаци,

пред телевизора изтупваха праха им,

натрапваха им азбучните знаци.

А телевизорът бръмчеше от илюзии,

облъчваше ги страшно и безмилостно,

крещеше той с рекламната си музика

на западния вятър, сеещ гнилостност.

Вървях по калдъръмите ранени,

събирах в шепи тъжните капчуци

и търсех малко смелост, съхранена

у бабите, за собствените внуци.

От крясък на нахални гарвани

избягвах в собствената си нелепост.

Не исках пак да казвам "майната му!"

Не исках да изпадам и в свирепост.

А как да се намеря в тъжината?

А как да се отърся от безсилие,

щом младите навеждат се, когато

трохи събират, ръсени с насилие?!

О, Боже! Дай ми още малко сили

да слисам с детски порив нечия душа,

да лисна жажда за животоусилие

и чак тогава, своите терзания да заглуша!