Терзание е дума нелюбима,
но явно, съпровождала ме цял живот.
Аз никога не търсех с нея рима
защото знаех, че не дава плод.
Но вече, дори стрехите се разплакаха,
уплашено си свиха рамене
и тъжни локви в улички протакаха
словесна и воняща кал над колене.
Ревяха в слабост старите магарета
и верни кучета дори, опашки свиха.
А в свирките летеше парата,
дъгите цветни, в сиво се извиха
от бледо слънце недокоснати,
изгубили надежда, цвят и воля.
Мъже ръмжаха в страх и троснато
по кръчми, за версии молеха.
Жени ги хокаха и плюеха страха им
навираха им старите клапаци,
пред телевизора изтупваха праха им,
натрапваха им азбучните знаци.
А телевизорът бръмчеше от илюзии,
облъчваше ги страшно и безмилостно,
крещеше той с рекламната си музика
на западния вятър, сеещ гнилостност.
Вървях по калдъръмите ранени,
събирах в шепи тъжните капчуци
и търсех малко смелост, съхранена
у бабите, за собствените внуци.
От крясък на нахални гарвани
избягвах в собствената си нелепост.
Не исках пак да казвам "майната му!"
Не исках да изпадам и в свирепост.
А как да се намеря в тъжината?
А как да се отърся от безсилие,
щом младите навеждат се, когато
трохи събират, ръсени с насилие?!
О, Боже! Дай ми още малко сили
да слисам с детски порив нечия душа,
да лисна жажда за животоусилие
и чак тогава, своите терзания да заглуша!
© Цветка Колева Все права защищены