Срина ти в мен моите прегради -
като стари паянтови сгради.
Счупи моите ръждиви окови -
и подплаши със поглед смъртта.
И след няколко простички думи,
в един разговор къс помежду ни -
аз от сън се пробудих вековен
и във мене изгря утринта.
Аз не съм се страхувал от нищо -
ала демони стари, предишни,
моите нощи са завладяли,
контролирайки моята душа.
Но не мислех, че теб ще открия.
И учуден съм - нека не крия -
колко много неща си прозряла.
Поправи ме - нали не греша?
Аз мълча вече много години
и си мислех, че всичко ще мине...
Аз си мислех, че пак ще забравя -
ала помня какво е било.
Няма смисъл все да се крия -
трябва с демоните си да се бия.
И с лице срещу тях заставам -
със изправено гордо чело.
Всъщност съм неверник и грешник.
И не знаех, че пак ще те срещна
теб - едно страхотно момиче,
теб - една страхотна жена.
Ала знам - и преди съм те срещал.
Още пазя спомен за нещо...
Може би пак теб съм обичал -
в една друга, далечна страна.
Че очите ти - тъй търпеливи,
че очите ти - толкова красиви -
победиха моята прокоба.
И във мен твоите думи ехтят.
Ти не чуваш моите въздишки.
Не мечтая, не моля за нищо...
Но дано те видя отново -
във един по-добър свят.
© Стефан Янев Todos los derechos reservados