Срина ти в мен моите прегради -

като стари паянтови сгради.

Счупи моите ръждиви окови -

и подплаши със поглед смъртта.

И след няколко простички думи,

в един разговор къс помежду ни -

аз от сън се пробудих вековен

и във мене изгря утринта.

Аз не съм се страхувал от нищо -

ала демони стари, предишни,

моите нощи са завладяли,

контролирайки моята душа.

Но не мислех, че теб ще открия.

И учуден съм - нека не крия -

колко много неща си прозряла.

Поправи ме - нали не греша?

Аз мълча вече много години

и си мислех, че всичко ще мине...

Аз си мислех, че пак ще забравя -

ала помня какво е било.

Няма смисъл все да се крия -

трябва с демоните си да се бия.

И с лице срещу тях заставам -

със изправено гордо чело.

Всъщност съм неверник и грешник.

И не знаех, че пак ще те срещна

теб - едно страхотно момиче,

теб - една страхотна жена.

Ала знам - и преди съм те срещал.

Още пазя спомен за нещо...

Може би пак теб съм обичал -

в една друга, далечна страна.

Че очите ти - тъй търпеливи,

че очите ти - толкова красиви -

победиха моята прокоба.

И във мен твоите думи ехтят.

Ти не чуваш моите въздишки.

Не мечтая, не моля за нищо...

Но дано те видя отново -

във един по-добър свят.