С лъчите на бялата пълна луна,
страстта ми изплита воали,
треперещи, парещи - чиста река
развяват се, препращат сигнали.

Невидимо Слънце в тъмната нощ
усещам, че някъде там си,
със своята мъжка пронизваща мощ
аз някак си зная, че мой си.

Сигналите неми, беззвучни, чупливи
усещаш ли, разтапят те пак,
да преплуваш реката ще имаш ли сили,
или желанието угася лъчите ти в мрак.

Удавú тази страст безутешна,
защото всеки път тя буди нощта,
докосни в мен душата ми нежна,
хвани я, угаси я, хвърли я в пещта.

В пещта? А нима ти не знаеш,
че с лъчите си твои парливи
дори, може би и без да желаеш,
запали огън, горящ с всички сили.

Сега, Слънце мое, помоли пак звездите
да се превърнат в кубчета лед,
да измият до кръв на огъня следите,
които оставяш след теб.

Или с шипове люти, гневливи
раздери воалите - чиста река,
да заглушат те сигналите диви,
да промушат в "сърцето" страстта.