Сама стоя във тъмнина
заслушана във тишина,
която ме обгръща цяла
като приливна вълна.

Все във твоите ръце заспивам като в пристан-
спокойна, сигурна и защитена.

И винаги така -
дванайсет и двайсет и една.
Все в този час една любов се ражда
и все във него се затрива тя.

И все със теб се будя като в паника-
разстроена, изплашена, сама.

И... ето ме, отново слушам мрака,
смирено наблюдавам тишината.

Родила се веднъж все търся пътища -
към теб да водят те.
Все така ги аз избирам -
към твоето сърце.

Кога без помен времето изтече като вода през пръстите?
Кога изчезна оня плам любовен,
изгарял не веднъж душите?

Как стана тъй, че теб те няма,
а те усещам не до мен,
а вътре в мен самата.

И пак при мен ти тъй остана
и силно ме прегърна, че усетих самота.

Питам се: "Защо се върна?"
И ми отговаря тишината,
а щом опитам да те зърна
виждам само тъмнина.

И ето, че накрая остана едно да спомена
една истина от древни, стари времена,
че една любов без сила си отива
щом сама започне да шепти:
"Тъмно е и тихо. Помогни!"


Мирослава Атанасова
2008, София