Аз понякога шумно мълча
и разбирам човешката мъка.
Аз понякога тихо скърбя
и кървя, а душата ми лък е.
Аз се губя – изплашен и сам,
но пътека обратна намирам
към сърцето, което е храм
за добрите дела на всемира.
Аз обичам света ни голям!
Той наднича зад всякое дело.
Той е празно шише на пиян
и е чѐдо, към вкъщи поело.
Той е птиче по време на лов
и куршуми на люде немирни.
Аз Избирам да давам Любов
до зенита на дните ефирни.
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados