Аз съм част от прашния под на килера.
До мен не достигат ни кръв, ни дъжд и цветя.
Няма и голи актриси, които да вдишат от мене.
Няма кани със вино, зовящи за плът.
В страх от ръка, която ще открехне вратата,
живея.
И затова:
боядисах се в сиво,
евтаназирах ума си
и тихо се готвя да заспя
във мъглите на градския мрак.

Тогава
ще бъда спасен от празни слова
и виртуални жени.
Ще замръзна след век самота.
Ще отвикна да чакам
нечия гръд да бие за мен.
И едва във този момент
ще се превърна във себе си.
Тогава, тогава.
Тогава ще бъде велико.
Тогава алхимично ще мога
да превърна свойто лице 
във нещо красиво.
Тогава морето ще намери място за мен
във своите чисти редици.
Тогава ще се срещнем отново
като бряг и вълна.
Аз ще се разбия във теб
и ще остана, във пясъка впит,
докато слънчев лъч не ме изпари.
Но ще ни бъде приятно като частици
в организма на другия.

Поне за малко.
Поне за малко.