Тогава бях жребец
Нощта на погребите
метнала е тъмния си чул.
Спуснал се е кучи студ,
а аз съм караул.
В тъмата безлунна
крача по скърцащия сняг
загледан, заслушан
да не би да идва враг.
Край пъртината
снегът обсипан е с искри
от вторачени отгоре
студени, сиротни звезди.
Там на ъгъла, в края
вее се сякаш бял воал.
Може би не ме лъжат очите,
самодива съм видял!
От студа адски
замръзналата на автомата ми ръка
сякаш усети под воала
топлината на самодивските крака.
Забързах се..!
Образът се размаза.
Приближих..!
Мираж се оказа.
Да се вее
на последния кол
някой гамен
парцал бе забол.
Жребец бях тогава.
Бушуваше моята кръв.
Мираж или жив образ
беше за тялото стръв.
Напираше желание плътско
за любов, целувки - сласт.
Потрепваше всяка фибра,
само при мисълта, от страст.
Сега съм сомнамбул,
но заспя ли сънувам,
когато бях караул
и можех да върша чудеса...!
Каква скука е без младост,
без летежа в розовите небеса!
© Никола Яндов Todos los derechos reservados