ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА - ДВАНАДЕСЕТА ЧАСТ

(Приказка в рими по Ангел Каралийчев)

ЕДИН ОВЕН ПАДА ОТ НЕБЕТО

От небесата падаше овен,

а момък на гърба му възкачен,

бе се хванал здраво за рогата,

блеснали от слънчева позлата.

Щом с копита тропна на земята,

овенът се изгуби из полята,

а пък ездачът му остана сам

насред поле след люта бран.

Навсякъде отломки от стрели,

разпръснати доспехи, барабани,

огромен дъб, захвърлен настрани-

с накацали по клоните му врани.

В далечината се тъмнееше гора,

а покрай нея крепостна стена,

със кули островърхи и кубета

на скупчен град връз няколко тепета.

- Туй трябва да е Долната земя,

ще ида в оня град да проверя,

дали ще може някой да подскаже,

леговището ламско да покаже.

И момъкът къмто града поел,

пред портите отворени се спрял,

прекрачил ги и почнал да се скита,

но никой се не виждал да го пита,

затуй по улиците се разходил,

града надлъж и шир пребродил,

видял навсякъде залостени врати,

прозорци обковани със дъски,

накрая стигнал до една къщурка,

снишена боязливо като костенурка,

що гушела се зад белосана ограда,

та момъкът решил да не отлага,

със меча си почукал на вратата

и плахи стъпки чул във тишината -

подала се съсухрена старица,

с напукана от тежък труд десница

тя в момъка внимателно се взряла

и тихичко въпроса си задала:

- Кажи ми синко кой си, от де идеш?

Защо при нас дошъл си да ни видиш?

- Аз идвам, бабо, чак от Горната земя -

да диря тръгнал съм опасната ламя!

- От Горната ли? Влез да си починеш!

Навярно би желал крак да подвиеш!

Във стая малка момъкът се озовал,

огледал се - полица там съзрял -

на нея празни менци за вода стояли

а шест калпака и герданче си висяли.

- Кажи ми, бабо, на кого са тез калпаци?

- На синовете ми - на моите юнаци,

а пък герданчето на щерката Златушка,

как само святкаше на бялата ѝ гушка...

Гласът на бабичката затрепери,

тя поглед в далнината впери,

въздъхна и сълзите си изтри,

и примирена в ъгъла се сви.

- А те къде са? И защо ги няма?

- Беда ни сполетя, беда голяма!

Те бяха сине, майстори големи

и правеха за хората фенери,

но царят ги извика във войската

и прати ги на бой срещу ламята,

ала синът ѝ с дънер ги насмел,

и всичките войници в роби взел.

Отидоха момчетата мърцина,

погубиха шестимата ми сина,

а ти като пристигаш отдалече

навярно огладнял си, рожбо, вече?

- Така е бабо! Много време ходих,

и друмища надлъж и шир пребродих,

без никъде дори за миг да спирам,

така че, за коричка хляб умирам...

- Я поседни да си починеш, сине

в раздумка времето ще мине,

докато аз със бяло брашънце,

погача ти замеся от сърце...

В нощвите тя със дървено гребало,

насипала от брашънцето бяло,

докато ситото в ръцете ѝ трептеше

старицата на глас думи редеше:

- За да замеся хубава погача,

налага се горчиво да заплача.

Старицата оборила глава,

сълзите рукнали като вода

и с тях тестото месила грижливо,

а момъкът я гледал причудливо,

накрая я попитал „Стара мале,

кажи ми тази работа каква е -

нима в града Вий нямате чешма,

отдето да си носите вода?

- Да, имахме чешма с вода студена,

но стане вече от една неделя

как великанът Ох ни я затвори,

от жажда иска той да ни умори.

- Защо? - попитал момъкът жената.

- Направил го е заради ламята.

Като загубил битката, цар Патаран,

подписал договор на боен барабан,

че всяка сутрин за отплата към ламята,

една мома ще чака до чешмата.

Така ний сутрин пращахме децата,

и в кръв обливаха ни се сърцата,

но щом на Вейхайвей редът дойде -

цар Патаран не пожела да я даде!

Тогава Ох пристигна начаса

и както бе подвластен на беса,

с желязна тапа чучура затули -

неделя вече, ромона му не сме чули...

Молби отправяхме към господаря,

но каменно сърцето бе на царя

и не склони на нашата молба.

Тогаз проклехме своята съдба -

решихме да напуснем Патарана

и тъй да го оставим без прехрана.

Уплаши се и най-накрай кандиса,

принцесата слугите натъкмиха

и днес оставиха я на чешмата,

да чака пратеника на ламята.

- Ех, стара мале, как да разбера,

какво се случи с твойта дъщеря?

- Изминаха се точно седем дни

откак Златушка с мен се раздели.

Отведе я лакея на ламята,

а жива ли е, аз не знам самата...

Край на дванадесета част

Следва...

Любомир Попов