Не заменям за шумна радост

и фоейрверки стихнала тъга.

Не очаквам клетва за вярност

за дарената прегръдка топла.

Не пея по залез песен горестна,

нито копнея звезди да докосна.

По тъмното колосвам си платна,

рисувам лик и позната картина.

Необходимото е неизбежно, нали? 

Защо за вдругиден да се тревожа?

Не зная още колко път ме очаква

и колко утрини със свежи ухания.

Зората утрешна е само моят дар.

Мисъл "повече" за мене е грешна.

Мигът за мене е и стряха, и дом,

в шепичка сбрал вселена светла.

И вървя край дворове с кокичета,

със зюмбюли, здравец  и с лалета,

с незабравки, с калии и хортензии,

с петунии, с иглики и с бегонии…

Как мога да знам дали реални са те?

Или рисува ги по платна духът мой? 

И тъй да е! Утре пак ще ги поливам!

Но знайте! Цвете нивга не откъсвам!

Питате защо ли?

Помня – триумф над тъгата е цъфтежът!

Самадхи