Не заменям за шумна радост
и фоейрверки стихнала тъга.
Не очаквам клетва за вярност
за дарената прегръдка топла.
Не пея по залез песен горестна,
нито копнея звезди да докосна.
По тъмното колосвам си платна,
рисувам лик и позната картина.
Необходимото е неизбежно, нали?
Защо за вдругиден да се тревожа?
Не зная още колко път ме очаква
и колко утрини със свежи ухания.
Зората утрешна е само моят дар.
Мисъл "повече" за мене е грешна.
Мигът за мене е и стряха, и дом,
в шепичка сбрал вселена светла.
И вървя край дворове с кокичета,
със зюмбюли, здравец и с лалета,
с незабравки, с калии и хортензии,
с петунии, с иглики и с бегонии…
Как мога да знам дали реални са те?
Или рисува ги по платна духът мой?
И тъй да е! Утре пак ще ги поливам!
Но знайте! Цвете нивга не откъсвам!
Питате защо ли?
Помня – триумф над тъгата е цъфтежът!
Самадхи
© Гюлсер Мазлум Всички права запазени