Аз пребродих света, за да търся утеха
и при свои, и чужди намирах подслон.
С мен бедняк е делил хляб и дреха,
ала нийде не сетих мое място за дом...
И угрижен се лутах по неведоми пътища,
като Блудния син, пропилял дни и нощи.
Изживях във аванс свойто хилаво бъдеще,
ала вместо баща ми, майка даде ми прошка...
Вечно тръгвах от някъде сам.
Със ръцете в джобовете ужким,
но душата ми тегнеше, че не мога да дам
любовта, дето нося никому нужна...
А от чуждата мъка раменете ми гѝзнеха
и целувах чела на разплакани люде.
Аз пред никой не клякал за изповед,
слушах всеки - от ангел до Юда.
И напряко минал през времето,
все препусках с хищен нагон.
Нервно хълбоци удрях със стремето,
но съм яздил погрешния кон.
Заизскачали фалша и злото,
с ядни викове, жадни за мъст.
Да се чуди човек - от дървото как издялал е зло, а не кръст...
Но накрая, почти като в приказка,
любовта си намерил героят.
А дали някой чу, че от болка съм викал
с глас досущ на обречен от Троя?...
©тихопат.
Данаил Антонов
11.03.2024.
© Данаил Антонов Todos los derechos reservados